Белоградчик

Преди 230 милиона години....

Белоградчик е от онези места, които предават своята магия на посетителите си. Опиянява! Кара те да го гледаш с широко отворени очи!

Преди години, когато бях студентка, изучавах геологията на нашата страна. Тогава преподавателите не само ни преподаваха, те ни разкриваха тайни - тайните на Земята. Те ни разказваха какво се крие под краката ни, защо и по какъв начин се е образувало това, което виждат очите ни сега и какво е било преди милиони години. И когато разбереш "истината", започваш да гледаш с други очи. Не само виждахме красотите на България, но и ги разбирахме.

Тогава, писах реферат за Белоградчишките скали. Те винаги са предизвиквали в мен голям интерес, заради красотата и причудливите си форми. Въпреки, че знаех какво да очаквам, знаех техните "тайни", когато отидох там, останах безмълвна, удивена...

Тази скална приказка, разположена в западния Предбалкан, се простира на площ от 50 кв.км от с. Рабиша на запад, до с. Белотинци на изток. Преди 230 милиона години, в резултат oт херцинския тектоничен цикъл, земите в района на Белоградчик са били високо издигната суша. Вследствие на интензивно изветряване и тенденция към потъване на земната кора, е започнало заравняване. По-късно територията е била залята от море, на дъното на което реките носели пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали са се превърнали в дебели и плътни образувания, свързани помежду си с пясъчно-глинеста спойка. Като резултат от т.нар. младоалпийски тектонски цикъл, когато се е извършило и основното развитие на Стара Планина, комплексът от скали се нагънал и останал на суша. При това нагъване те силно се напукали и впоследствие започнала интензивна ерозия на най-високо издигнатите части. Така в продължение на милиони години, под влияние на водата, ветровете и колебанията на температурите, се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. И така търпеливо природата е превърнала безформените скали в скулптури, наподобяващи митични същества, човешки силуети, животни и птици.

Още след като се отбихме от главният път за Белоградчик, природата сякаш започна да нашепва, че ни очаква нещо неповторимо. Някакво необяснимо вълнение ме обзе и след малко разбрах защо - зад един от завоите се разкри неописуема гледка. Извисили се над града, част от скалите сякаш го бранеха смело и гордо. Осеяният път със завои изобщо не ми направи впечатление, вниманието ми беше другаде - зад всеки завой се разкриваше друга и друга гледка, коя от коя по-красива. Като малки изненади изкачаха интересни скалисти гъбки с какви ли не форми, сякаш искаха да ни подскажат какво ни чака горе. Мина се още малко време и вече бяхме там. Безмълвни започнахме да се изкачваме по изкуствено направените стълбички. Очите ни попиваха, но сякаш им беше трудно да възприемат това, което виждаха. Вървяхме, докато не стигнахме прочутия Мислен камък. От там се разкри гледка, която трудно би могла да се опише с думи.

От тази тераса, безкрайната панорама пред очите ни изглеждше поразително. Величествено изкачат скали със своите форми, сякаш издялани от скулптор, огромни пропасти, прохладни долини, поляни, а далеч в синевата необезспокоена се излежава Стара Планина. Пред тази гледка човек се чувства малък, слаб, удивен от силата на природата да сътворява такива красоти. Човек онемява!

Всеки камък е различен, всеки има своята история, пълна с героизъм, величие и страдание. Легендите, които хората в района нашепват са дали имена на всяка една от скалите. Наименованията на всяка фигура са плод на народното въображение. Разделени са на три основни групи: Фалковска, Централна и Збеговска група. Скалите най-близо до нас са: Мадоната, Конникът, Монасите, Ученичката, Лъвът, Мечката, Адам и Ева, част от Центрлната група.

Една от легендите, разнасяна от уста на уста, години наред, гласи че преди векове между скалите имало девически манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва обречените на Бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Витиния, не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за красотата на сестра Вита се разнесла навред из Римската империя. На един Петровден, когато хората имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Вита с римлянина Антонио. Те дълго криели любовта си от монахините. Но след година плодът на тяхната любов се показал на бял свят. Детски плач огласил килиите на манастира. Вита била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я прокълнат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, умоляващ монахините да оставят Вита. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, земята се разтресла. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило - Монасите и Витиния, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. 

Други фигури пък носят имената си заради звуците, които издават при вятър – като Кукувицата, която „кука“.

Това са само поверия и легенди, разказвани от уста на уста до наши дни, но факт е, че самите скали са приели образите на героите от поверията и то така, сякаш талантлив скулптор е ваял и дялкал с длетото... Заслужено ще бъде Белоградчишките скали да станат едно от 7-те чудеса на света!

СКАЛИТЕ ЛЕГЕНДИ НАШЕПВАТ…

Там, дето започва Балканът
и Миджур в небето синей,
в долината при Дунава стари,
български край с вековете живей.

Там казват започва България,
а в сърцето ми туй е родния край,
поклонете се мили другари,
от тука започва земния рай!

Вековете вградили са песен –
аз чувам я в пещерна зала пред мен,
разнася я дунавска есен,
в белоградчишко усое ли мълком да спрем?

Прихлупил скалите, вечерникът здрачен,
отваря ни звездния свят.
Където погледнем – звездите това са,
скалите край родния град.

Вечерник подухва, гората разлистя,
легенди нашепват тези скали,
послушайте хора омайната истина,
опазила българско в робските дни.

Тук е живяла красива Меглена,
от сълзи поникнали нежни цветя.
Въстанали българи, водил ги кнеза,
и върнали твоята чест пред света.

Там, дето скалите легенди нашепват,
а звездите с гордост светят в ноща,
в тях търся и младост, търся и сила,
изповядвам и свойта човешка съдба!

Валентин КАЧЕВ