Една легенда за планината, овчарчето и любовта!

”Там в планината

сред бурни ветрове,

крие се връх в небесата –

той се Мальовица зове”…

Още със стъпването на Меча поляна, гордо извисеният връх в далечината ни показа величието си, но и събуди у нас доза страх, сякаш знаеше, че за там сме се запътили. Оголил себе си, издигнал се чак до небето, той вълнува, кара те да замълчиш, да се смириш, да го уважаваш...

Вървейки към него, ... аромата на боровете, малките червени гъбки около дърветата, облаците, които сякаш се бият над главите ни, ни пренасят в друг свят – светът на покоя.

Тишината там се е настанила необезпокоявана и само кавала на Мальо може я наруши.

Малцина знаят за Мальо... За онова овчарче, станало хайдутин, от който  турците треперели? (....) Мальо? … Сега ще ви разкажа:

(....)От малък той пасял стадо_ с овце_ по баирите на планината. Така пораснал висок, строен и силен мъж. Привечер, когато Мальо засвирел с кавала си, цялото село притихвало, всички спирали работа и слушали в захлас вълшебната мелодия.

Един ден, когато слязъл в селото, за да види старата си майка, на една от калдъръмените пътеки между къщите, зърнал красивата Босилка. Толкова се влюбил, че цял ден не спрял да мисли за нея. Вечерта, когато  пълнела вода от чешмата, Мальо отишъл при нея и поискал да му стане жена. Босилка се смутила от прямотата му, но така потънала в дълбоките му честни очи, че без да се замисли се съгласила, само че трябвало да изчакат до есента. Радостен Мальо се качил пак в планината и зачакал....

    
 Дошла есента. Мальо, обнадежден слязъл пак в селото и отишъл направо при Босилка - да я вземе за жена. Майка ѝ излязла и със сълзи на очи  разказала как Емин паша я откраднал при поредното му нападение над селото. Казал „Тя ще краси харема ми”.

     Младият момък, обезумял. Върнал се в планината, но не за да пасе овцете ... а да стане хайдутин.

Събрал малка чета ... и започнали безмилостно да отмъщават. Ходели от село на село и отсичали главите на турците,там, където те вилнеели. Минали години,а малката чета ставала все по-силна. Никой не можел да ги открие, защото Мальо познавал планината като петте си пръста на ръката. Турците шепнели името му със страх, а българите с надежда.

Един ден, докато седели на поляната, четникът Спас, казал на Мальо: „Толкова години ходим и отмъщаваме за Босилка, а още нищо не сме направили, за да я спасим. Утре по обяд чух, че Емин паша и неговите хора ще минат по моста до селото. Да отидем да го причакаме, за да отмъстим и да си приберем Босилка.” Мальо нищо не казал, но цял ден мислил за това. През нощта  Босилка се явила в съня му и казала: „Десет години те чакам и сега ли няма да дойдеш...?”. На другия ден Спас и Мальо тръгнали към моста. Малко преди да стигнат, Спас казал: „ Аз отивам да пия вода от чешмата. Ти иди, аз ще съм след тебе.”

Мальо продължил по пътя и докато вървял изведнъж усетил силна пареща болка в гърдите си. Видял хората на Емин паша и разбрал, че е предаден. Тръгнал обратно към четата си. Докато вървял, кръвта се стичала по гърдите му, а силите бързо го напускали. Успял да стигне до Меча поляна.... Вперил поглед във върха на планината и с широко отворени очи и зейнала рана на гърдите, издъхнал.

Другарите му там го погребали, а върха нарекли – Мальовица.

… “Лете сред зноя-

там на Мальовица,

елате и вижте героя

що във небето се крий.“